В най-розовия ден ...

Не мога да опиша как ме кара природата да се чувствам, но от днес официално благодарение на две прекрасни същества, мога да го демонстрирам с песен. Благодаря ви, мили приятелки. Не съм пяла в планината от дете, но когато съм там на високото в сърцето ми има точно такава звънка и закачлива мелодия.

Филмовата музика е доста подценена, но има свойството да остава с нас много по-дълго понякога отколкото самият филм. Трябва да ви кажа драги ми читатели, че освен това не съм излизала от киното толкова вдъхновена отдавна. "Кавказкая пленница" не е само една красива песен (тип шлагер), но показва, че днес вече не се разчита на автентичността на хумора ... той остава някъде на заден план след комерсиализма и плоските шеги ... Което ме навежда на следващата ми питанка: Защо днес липсват така оригинални и ценни идеи в киното? Дали човечеството не превърна и това изкуство в поредното си генно-модифицирано забавление? (като моловете и шопинг терапията)
Та призивът ми е: Гледайте стари филми! Гледайте европейски филми!

Изберете тема на деня си ... днес моята бе странно английско - руска (две в едно и при това неочаквано добра комбинация). :) И като последно да анонсирам как виждам света през розовите си очила:

Ще те рисувам ...
25.01.2013

Ще те рисувам днес с най-чистото си бяло ...
докато ръката ми потъне във цвета.
Сънливо взираш се във свойто синьо огледало -
небето - в него търсиш своята звезда.
И утре пак ще те рисувам в черно ...
като мрак дълбок ще плъзнеш по листа.
Луната ще върви през тебе най-лежерно,
ще осветява мислите ти във нощта.
И в бъдеще ще те рисувам даже
(с очите си, в мечтите си)
ще бъдеш моята палитра на деня.
И щом да те рисува моята ръка откаже
тогава в мен ще свърши любовта ...
и безцветен ще е пак за мен света.

Сиси ©

Аз и моите слънца ...

Имам някакъв такъв безумен афинитет към изгревите и залезите, те за мен са като Началото и Края, Всичко и Нищо! Не вярвам много на писанията в интернет, но когато имам неоспорими доказателства не мога да остана безучастна и мълчалива. Та - прочетох, че хората рядко обръщат внимание на хилядите чудеса случващи се около тях ежедневно. И днес, докато се разхождах към работа сутринта забелязах невероятна розовина в небето. Денят се събуждаше за нов живот. Но никой друг сякаш не беше впечатлен като мен.

И така аз поех всичката доза розовина за деня, на която бях способна. И вдъхновението не закъсня ... дойде само след секунди и ето го крайния резултат (надявам се да ви вдъхнови да погледнете към небето утре рано сутрин):

Аз и моите слънца.
15.01.2013 София

Днес гоня изгреви,
а те ми бягат безвъзвратно ...
Като топящ се сняг през пролетта.
Думите започват да танцуват наобратно.
Събуждат в мен познат език на любовта,
заключен в мен от вечни времена.
Днес гоня пориви,
връхлитащи ме за секунди,
който вятъра с мига довя при мен.
Аз следвам ги през нощи непробудни,
в сънища, звезди и даже в новия ми ден.
Днес търся себе си ...
и нямам други цели.
намирам се във птицата, гората
и във всяка капка от течащата вода.
И помислите и одеждите ми смели
подсказват, че при мен дошла е пролетта,
за да запали в мене хиляди слънца.

Красива вечер и още по-прекрасно утре:
Сиси ©

За писмата и още нещо ...

Вярвате ли, че все още съществуват хора, които пишат писма (трябва май да уточня, че става въпрос за пощенски такива)? В тях има някаква скрита романтика, която нищо друго не може да замени ... хартията, плика, ръчно направения колаж/рисунка, красивия почерк и не на последно място, разбира се, топлите думи ...Ех, колко много може да има в едно-едничко писмо ...

Вчера бе доста творчески-продуктивен ден за мен ... думите просто се изливаха на талази и не можех да ги спра, но със сигурност крайно скептичната ми природа не одобри всичко и си харесах само част от нещата, които днес реших да споделя с вас. Та - Да, вчера написах писмо до себе си - за събитя отпреди 7 години и от преди няколко дни и отпреди един месец ... Хубавото е, че сега думите са на листа и мога да обърна гръб за всички тези неща с усмивка! Но! Нека си дойдем на думата:



Писмо до миналото ...
12.01.2013 София, Бъкстон

Написах ти дълго писмо,
но ти не искаш дори да ме чуеш.
За теб останах бяло петно,
което искаш, но не можеш да изтриеш.
Написах много, ала думи са само ...
И носят в себе си - болка, тъга,
и сякаш всичко в сърцето голямо
стана в миг на пух и на прах.
Сега стоя. Имитирам протест,
че душата не ще да забрави,
да прости ... Колко късно дойде?
Тази вест ... така се забави.
Имах много, но вече със теб,
няма просто, какво да си кажем.
От сърце ти желая успех
пред някой друг себе си да покажеш.

Говори ми във време.
12.01.2013 София, Бъкстон

Кажи ми как се забравят години?
Говори във минути ... дори и във час.
Ако можеш подред изреди ни:
спомен до спомен, захлас до захлас.
Колко "не трябва", "не мога", "не искам"
са нужни, за да разбереш,
че в душата ти щом се разплискам
няма как да ме побереш.
Кажи ми как се забравят лавини?
От любов, и нежност, и страст ...
И тогава, ако можеш прости ни,
че ти ги причинихме ...
моите хиляди чувства и аз. :)

Сиси ©

Ако бях песен ...

Много хора (вероятно) се питат как идва вдъхновението?
Едва ли ще мога да ви дам универсално решение на този проблем ...
но ще опитам да разкажа как то идва при мен. Първо се появява една сродна душа, която ти поднася точно това, което искаш да чуеш или да видиш ... под формата на песен, стих, образ или просто красива, мила дума ... И тогава си казваш - това е то - нещото, което ме вълнува; нещото, което ме докосва дълбоко и активизира някаква невидима струна в душата, която подрежда думите и оттам нататък всичко само се изписва на белия лист ... емоциите се материализират!

В университета ни учиха, че тяхната природа (на чувствата и емоциите) си е просто такава (непостоянна, винаги променлива). Но те могат да останат с нас за по-дълго време, ако ги имаме в тази малко по-трайна тяхна форма - на белия лист ... Не ги подминавайте и оставяйте така незапомнени, защото те със сигурност ще са важни за не малко хора, и не само за тези около вас ... А кой знае може да накарате някого да почувства, че не е сам, защото се разпознава във вашите думи ... И не на последно място - крайният резултат е толкова хубав:



Ако бях песен ... но не съм.
03.01.2013

Ако бях песен ... вместо целувка,
щях да пея за скритата си нежност.
Ако бях песен ... вместо милувка,
щях да докосвам с детска небрежност.
Ако бях песен ... вместо ухание,
шях да се разпилея по твоята кожа.
Ако бях песен ... вместо дихание,
щях във теб живецът си да вложа.
Ако бях песен ... вместо сърце,
шях да туптя аз докрая за двама ни.
Ако бях песен ... но де тоз късмет,
щях да сбера в едно днес телата ни,
телата ни – дори даже душата ни.

Сиси ©

Да се извисиш над облаците ...

Има един филм доста популярен сред днешната младеж ... името му е "Три метра над небето" нито съдържанието му, нито продължението му на екрана имат нещо общо с днешната публикация освен заглавието! То е не само заглавие - то е чувство:
чувство на пълно щастие ...
чувство на пълно удовлетворение ...
чувство на пълноценност отвсякъде!



Та и аз така направих днес ... извисих се на три метра над облаците (добре де, може би малко повече). Разходката ми в родния Балкан никога не е била подобна!!! Повярвайте ми аз съм се чувствала винаги планинско чедо, но отскоро (това лято) виждам този неин облик, лице за което говорят само хората, дръзнали да навлязат в най-дълбоките й дебри ...

След лежерна петъчна утрин и кафе в местната сладкарница "Шаклиян" се запътихме към най-голямата атракция (по думи на майка ми) лифта на Сините камъни. Сиво, мрачно и щипещо хладно бе времето навън! След хубавите новини, че на горната станция мъглата се е вдигнала настроението мигом премина в една друга гама! Положително-веселата. :)
Разходката из природния парк бе много слънчева, красива и спираща дъха! Чак не ми се слизаше - ама хич!

Рецептата ли? Поканете приятели у дома след Коледа, изберете най-кофти възможното време, за да се качите на лифта и изчакайте докато облаците свършат! :) А когато се извисите над тях гледката е неописуема - по-красива от най-великолепната пейзажна картина! :) Затова обичам Сливен, защото е красив дори под всичките надиплени облаци! А за вас каква беше Коледа? Аз поне успях да погледна на дома си с други очи! :)

Предпразнично или как посрещнах края на света?

Все повече се учудвам, колко малко ни трябва на нас - хората - да се почувстваме добре и да забравим всички проблеми и тревоги! Е, и преди съм споделяла рецептата си за по-добър живот, за това няма да я преповтарям, но исках само да споделя с вас, как ми се случиха нещата преди Коледа ...



Бях на един рожден ден в петък (21.12.2012) и отворихме въпроса "Какво ще правите утре?" ... В отговор веднага изникна предложение за разходка на Витоша! И така на следващия ден (след края на света) се озовах по обяд на лифта на Симеоново ... (който работи по празниците не сколасва по-рано)! И логично дойде и следващият въпрос "А къде са ти щеките?", а аз отговорих, че съм подготвена само за посещение на Алеко, но веднага станахме повече съмишлениците за по-дълга разходка и така тръгнахме към Черни Връх (по моя молба). Не, че стигнахме, но това е част от една друга история. :)

И така благодаря ви, скъпи приятели, за прекрасните предколедни мигове прекарани с вас в планината ... беше истинска зимна приказка горе ... и толкова бяло, че очите ти едвам го побират. Сякаш си в един по-добър свят - по-чист, красив, необятен, неопетнен, обаятелен ...

Е, в заключение предполагам мога само да кажа, че човек трябва да стане от дивана и да излезе от сивата си рутина, за да открие красотата на Горната Земя ... а тя е толкова прекрасна! Ако не ми вярвате ето ви малко снимков материал, ако и той не е достатъчно убедителен отидете на Витоша (или най-близката до вас планина още утре).

Краят (на работната седмица) или началото (на почивните дни) могат да бъдат толкова красиви само там, където звездите се срещат с мечтите - не ги пропускайте тези могове - за нищо на света! ;) Весели празници и приказно-снежна Коледа от мен!

Вашата Мечтателка: Сиси ©

От тъмната страна на деня ...

Отдавна не съм откривала тъмното в мен, а то е толкова много!
Затова тази вечер ще ви говори тя - моята тъмна страна ...
Има хора, които са само едно или друго, аз съм по много от всичко!
Има и хора, с които може да не сте се виждали с години, да живеете коренно различно, но пак да носите същите мисли и вкус за живота в себе си ... И защото именно тази вечер една такава моя приятелка пусна тази песен реших, че тя ще е добро оформление за стиха, който оплетоха хаотичните ми мисли:


От тъмната страна на деня ...
(от онези мигове, в които е трудно дори със себе си да говориш)
17.12.2012 София

Тази нощ заключени врати отварям,
а прозорците залоствам с катинар.
В тъмнината заклинания повтарям,
за да намеря от тебе по-добър другар.
Чакам сърцето ми съвсем да се открие,
да ми разкаже за своят сив, пореден ден.
Как опитва разочарованието си да скрие
зад стария му страх обгърнал го във плен.
Тази нощ единствена сега май ми остана,
да ми напомня, че света е тъй несъвършен.
Тя не чакаше безсмислено от мен покана,
Просто умееше да прави човека победен:
от всичките уроци на живота всеки ден ...
от всичките пороци, отдавна скрити в мен ...
от всичките прозорци, залостени от мен
сега държащи всичко в мен във плен.
И от тебе ще избягам някой ден,
но не днес и не сега ... и не без цел.

Сиси ©

Ниш ... со кротце и со благо! :)

Ето ме и мен пак на път ...
Събота сутрин е, 5:00, ставане, такси, микробус до ... Ниш!
А там ме чакат моите прители, които вече са пристигнали предната вечер (е, аз не успях, но изглежда не бях пропуснала много освен някакво преяждане, за което всички говореха).
Впоследствие, разбира се, установих за какво става въпрос, но за това по-нататък! Планът е да отидем да пием кафе в заведение на центъра, което е приютило истински трамвай, откъдето идва и името му! :) А как ми се пиеше кафе. :)

Следва кратка разходка из крепостта Медиана, която е непосредствено до центъра и същевременно на другия бряг на Нишава. Въпреки студа е спокойно и приятно дори някак хладно приветливо. :) А след това се шмугнахме в подземната търговска улица (точно под главната такава) и се запознахме с местната мода. ;)

Следваше време за хранене и тогава разбрах, какво са имали в предвид моите приятели с преяждането! Ресторантът "Стара Сърбия" ми бе препоръчан на път за града и след като не намерихме места в едно друго заведение финиширахме там! Сменихме веднъж сервитьора (или по-скоро той ни смени) с малко по-млад и по-разбран и проблемите с поръчването магически изчезнаха! :) Хвала, както казват сърбите!

Обилният следобяд си каза думата и се отдадохме на няколкочасова дрямка, за да се подготвим за вечерта (все пак посещението бе не само културно мероприятие, а някакси и осмо-декемврийско ;). По препоръка на местен човек, резервирахме и отидохме в Irish Pub "Crazy Horse", който се оказа много интересно място поради няколко причини:
1. Там ще установите, колко хора могат да се поберат на едно място за една вечер!
2. Бях удивена не само, колко стройни са сръбкините, но и на какви токове танцуват!
3. Може да се натъкнете на нетипично сръбска рок музика.
(и да ви черпят шотове, ако им допаднете ;)
А накрая ни изненада и мокър сняг и вятър на път за хотела
(все пак е зима вече, нали? ;)

За неделя бе предвидена малко по-скромна програма състояща се от закуска в денонощната пекарна (не че не я посетихме след пъба само преди няколко часа ...), кафе във небезизвестният "Трамвай", където сервитьорката пак отказа да се разберем нормално, ех младост и неопитност ... и Челе Кула ... (само) предполагам, че усещането в Батак е подобно, но е наистина смразяващо ... и опресняващо!

И така пак на път за дома ... с мен останаха няколко неща от Сърбия:
1. Тях много ги бива (ама много) в готвенето на месо!
2. Имат безумно високи жени и мъже ... х)
3. Могат да бъдат изключително гостоприемни и мили!
4. Могат да правят и много стойностна рок музика!

Къде е храмът?

Вчера бе Никулден, а утре е още един прекрасен повод да се съберем с любими хора на питие и софра ... и така помежду двата празника аз седя и пиша ...
И на църква отидoх вчера ... Светлана (моята съквартирантка от университета) ме научи, колко е важно да пазиш най-съкровеното в себе си далеч от погледите на другите ...
Та и аз така правя с моята вяра - проявявам я рядко и в най-затънтената възможна църквичка! Но О! каква изненада, когато вчера отивам и любимото ми място на края на вселената е изпълнено с куп народ ... (без думи) ... само по-бързо изнизване!
Та не можах да не се запитам:



Къде е храмът? (нищо, че всички питат: Къде е Маги?)
06/07/08.12.2012

От тебе нищо вече не остана ...
И прашинките си разпиля навред.
Къде сега да търся храма,
който срещаше душата ми с: Привет!?
Къде свещта да си запаля, за молитва?
Къде се дяна светлината в този час?
Тук вече даже и птица не прелитва ...
И няма ангели да пеят във захлас ...
Отиде си и дума не изрече,
и не остави никаква следа!
Дори и сенките ги няма вече ...
Остана пуст без своя храм града.
Няма ли от вяра нужда всеки делник?
Нима не търсимe упора всеки ден?
Сега се скиташ във одежди на отшелник,
върни се, моля те, отново пак при мен.

Така тази мисъл ме гложди от три дни и днес придоби материална форма! Просто чуденка, която имам: Кога хората ще разберат, че църквите не съществуват само по големите християнски празници (не, че и те са малко! ама все пак)? Кога ще осъзнаем, че вярата ни няма значение, ако не се грижим за самите себе си - за душата, тялото си и всичко около нас толкова тленно и същевременно непреходно красиво?
Just a thought ... only a thought ...

TEDxMaldostWomen ...

01.12.12 ...
Събуждам се с леко приповдигнато настроение ... денят дойде ...
Не денят за борба със СПИН, а ДЕНЯТ на TEDxMladostWomen. :)
Отдавна следя платформата за споделяне на идеи, TED. Също така от дълго време искам да присъствам на подобно събитие в България. И ето, че ми се отдаде възможност!

Готвих се доста старателно (така, както само една перфектционистка умее. ;) ... и пак останах приятно изненадана: от топлото посрещане, от добрата организация, от разнообразието на женски образи, на които се натъкнах! Присъщата ми скептичност и мнителност бяха тотално сломени от кафе паузата, когато опитах соленките и се освежих с глътка вода.

Навлизайки във втората част от презентациите бях споходена от просветление, лекторите ми бяха отворили очите, за дребните неща от живота! Замислих се, как осъждаме хора без да имаме право и отгоре на това, не отчитаме факта, че ние не сме много по-различни от тях ... зависимите ... и ние пием кафе всеки ден или чай? (Вие нямате ли нещо, без което не можете?) Природозащитниците ... ах, тези кутрета и котета (Вие не се ли умилявате при вида им, дори и уличен?) Болните ... тук ще оставя без коментар (Вие не сте ли имали тежко болен в семейството?)

И тогава разбрах, че колкото и да сме различни, далечни и всякакви, разстоянието помежду ни ще бъде винаги никакво само ако го позволим ... историите бяха толкова лични, че ме докоснаха по начин, който най-малко очаквах! Надявам се и за останалите в залата да е било така, а на организаторите искам само да кажа едно огромно БЛАГОДАРЯ, че ми дадоха възможността да се докосна до това "space between" и ми помогнаха да го преодолея! За тях е поздрав и следващата песен, защото ме накараха да се чувствам така:



Някои неща са просто класика, а други просто не са за изпускане ...
Не пропускайте следващото издание на TED в България!