Вярвате ли, че все още съществуват хора, които пишат писма (трябва май да уточня, че става въпрос за пощенски такива)? В тях има някаква скрита романтика, която нищо друго не може да замени ... хартията, плика, ръчно направения колаж/рисунка, красивия почерк и не на последно място, разбира се, топлите думи ...Ех, колко много може да има в едно-едничко писмо ...
Вчера бе доста творчески-продуктивен ден за мен ... думите просто се изливаха на талази и не можех да ги спра, но със сигурност крайно скептичната ми природа не одобри всичко и си харесах само част от нещата, които днес реших да споделя с вас. Та - Да, вчера написах писмо до себе си - за събитя отпреди 7 години и от преди няколко дни и отпреди един месец ... Хубавото е, че сега думите са на листа и мога да обърна гръб за всички тези неща с усмивка! Но! Нека си дойдем на думата:
Писмо до миналото ...
12.01.2013 София, Бъкстон
Написах ти дълго писмо,
но ти не искаш дори да ме чуеш.
За теб останах бяло петно,
което искаш, но не можеш да изтриеш.
Написах много, ала думи са само ...
И носят в себе си - болка, тъга,
и сякаш всичко в сърцето голямо
стана в миг на пух и на прах.
Сега стоя. Имитирам протест,
че душата не ще да забрави,
да прости ... Колко късно дойде?
Тази вест ... така се забави.
Имах много, но вече със теб,
няма просто, какво да си кажем.
От сърце ти желая успех
пред някой друг себе си да покажеш.
Говори ми във време.
12.01.2013 София, Бъкстон
Кажи ми как се забравят години?
Говори във минути ... дори и във час.
Ако можеш подред изреди ни:
спомен до спомен, захлас до захлас.
Колко "не трябва", "не мога", "не искам"
са нужни, за да разбереш,
че в душата ти щом се разплискам
няма как да ме побереш.
Кажи ми как се забравят лавини?
От любов, и нежност, и страст ...
И тогава, ако можеш прости ни,
че ти ги причинихме ...
моите хиляди чувства и аз. :)
Сиси ©
Няма коментари:
Публикуване на коментар