Преди няколко дни докато си пътувах в трамвайя (номер 5) ме споходи следната мисъл от един сериал: Коса като водопад ... А защо след като косата може да бъде като него и душата (която се счита, че не би следвало да е много далеч) да не го имитира? И те така се роди поредната ми рима в обедно време (да - знам, че е крайно нетипично за моята нощна натура, но уви явно за това още няма смисъл или правила, или аз греша?). Мислите ли, че косата е естествено продължение на нашите нерви и ни прави по-сензитивни към околната среда? Така и не съм могла да си обясня досега защо все залитам все по мъже с дълга коса ... съзнанието мълчи по въпроса, а и аз никога не съм си пускала своята по дълга от раменете ... Е, нейсе ... Размисли върху главата разни ... Защо ли майките почти винаги се подстригват след бременността и какво означава това?
Но за душата ми беше мисълта ... за нея ми хрумна тогава и така се написа и стихотворението ... от душата ... Има ли тя сестри (или братя?) или двойници в един друг по-добър свят (както се казваше в онзи облачен филм)? Ето, какво ми хрумна на мен:
Душата и Водата ... (и Съдбата и Мечтата)
29.01.2013 В трамвая (номер 5)
Душата е невидим, шумен водопад
от мисли бликащи, пенливи, неподвластни.
Вода - тя съществува в студ и глад
за нея няма пречки и препятствия опасни.
Водата - тя не спира до последния си бързей
докато стане по-солена, всеобхватна, по-сама.
Душата и шепти: Недей! Не се обвързвай!
Ти си тук, за да си дива - не добра!
Така говорят си една със друга - спорят ...
Две сестри с една объркана Съдба,
а от нея трудно как се бяга ... Ех, Неволя!
Докато всички не се слеят във една Мечта!
Нека не забравяме, че душата е толкова голяма, колкото са големи мечтите!
Сиси ©
Няма коментари:
Публикуване на коментар