сряда, 30 януари 2013 г.

В трамвая ...

Преди няколко дни докато си пътувах в трамвайя (номер 5) ме споходи следната мисъл от един сериал: Коса като водопад ... А защо след като косата може да бъде като него и душата (която се счита, че не би следвало да е много далеч) да не го имитира? И те така се роди поредната ми рима в обедно време (да - знам, че е крайно нетипично за моята нощна натура, но уви явно за това още няма смисъл или правила, или аз греша?). Мислите ли, че косата е естествено продължение на нашите нерви и ни прави по-сензитивни към околната среда? Така и не съм могла да си обясня досега защо все залитам все по мъже с дълга коса ... съзнанието мълчи по въпроса, а и аз никога не съм си пускала своята по дълга от раменете ... Е, нейсе ... Размисли върху главата разни ... Защо ли майките почти винаги се подстригват след бременността и какво означава това?
Но за душата ми беше мисълта ... за нея ми хрумна тогава и така се написа и стихотворението ... от душата ... Има ли тя сестри (или братя?) или двойници в един друг по-добър свят (както се казваше в онзи облачен филм)? Ето, какво ми хрумна на мен:



Душата и Водата ... (и Съдбата и Мечтата)
29.01.2013 В трамвая (номер 5)

Душата е невидим, шумен водопад
от мисли бликащи, пенливи, неподвластни.
Вода - тя съществува в студ и глад
за нея няма пречки и препятствия опасни.
Водата - тя не спира до последния си бързей
докато стане по-солена, всеобхватна, по-сама.
Душата и шепти: Недей! Не се обвързвай!
Ти си тук, за да си дива - не добра!
Така говорят си една със друга - спорят ...
Две сестри с една объркана Съдба,
а от нея трудно как се бяга ... Ех, Неволя!
Докато всички не се слеят във една Мечта!

Нека не забравяме, че душата е толкова голяма, колкото са големи мечтите!
Сиси ©


неделя, 27 януари 2013 г.

В най-розовия ден ...




Не мога да опиша как ме кара природата да се чувствам, но от днес официално благодарение на две прекрасни същества, мога да го демонстрирам с песен. Благодаря ви, мили приятелки. Не съм пяла в планината от дете, но когато съм там на високото в сърцето ми има точно такава звънка и закачлива мелодия.

Филмовата музика е доста подценена, но има свойството да остава с нас много по-дълго понякога отколкото самият филм. Трябва да ви кажа драги ми читатели, че освен това не съм излизала от киното толкова вдъхновена отдавна. "Кавказкая пленница" не е само една красива песен (тип шлагер), но показва, че днес вече не се разчита на автентичността на хумора ... той остава някъде на заден план след комерсиализма и плоските шеги ... Което ме навежда на следващата ми питанка: Защо днес липсват така оригинални и ценни идеи в киното? Дали човечеството не превърна и това изкуство в поредното си генно-модифицирано забавление? (като моловете и шопинг терапията)
Та призивът ми е: Гледайте стари филми! Гледайте европейски филми!

Изберете тема на деня си ... днес моята бе странно английско - руска (две в едно и при това неочаквано добра комбинация). :) И като последно да анонсирам как виждам света през розовите си очила:

Ще те рисувам ...
25.01.2013

Ще те рисувам днес с най-чистото си бяло ...
докато ръката ми потъне във цвета.
Сънливо взираш се във свойто синьо огледало -
небето - в него търсиш своята звезда.
И утре пак ще те рисувам в черно ...
като мрак дълбок ще плъзнеш по листа.
Луната ще върви през тебе най-лежерно,
ще осветява мислите ти във нощта.
И в бъдеще ще те рисувам даже
(с очите си, в мечтите си)
ще бъдеш моята палитра на деня.
И щом да те рисува моята ръка откаже
тогава в мен ще свърши любовта ...
и безцветен ще е пак за мен света.

Сиси ©

сряда, 16 януари 2013 г.

Аз и моите слънца ...

Имам някакъв такъв безумен афинитет към изгревите и залезите, те за мен са като Началото и Края, Всичко и Нищо! Не вярвам много на писанията в интернет, но когато имам неоспорими доказателства не мога да остана безучастна и мълчалива. Та - прочетох, че хората рядко обръщат внимание на хилядите чудеса случващи се около тях ежедневно. И днес, докато се разхождах към работа сутринта забелязах невероятна розовина в небето. Денят се събуждаше за нов живот. Но никой друг сякаш не беше впечатлен като мен.

И така аз поех всичката доза розовина за деня, на която бях способна. И вдъхновението не закъсня ... дойде само след секунди и ето го крайния резултат (надявам се да ви вдъхнови да погледнете към небето утре рано сутрин):


Аз и моите слънца.
15.01.2013 София

Днес гоня изгреви,
а те ми бягат безвъзвратно ...
Като топящ се сняг през пролетта.
Думите започват да танцуват наобратно.
Събуждат в мен познат език на любовта,
заключен в мен от вечни времена.
Днес гоня пориви,
връхлитащи ме за секунди,
който вятъра с мига довя при мен.
Аз следвам ги през нощи непробудни,
в сънища, звезди и даже в новия ми ден.
Днес търся себе си ...
и нямам други цели.
намирам се във птицата, гората
и във всяка капка от течащата вода.
И помислите и одеждите ми смели
подсказват, че при мен дошла е пролетта,
за да запали в мене хиляди слънца.

Красива вечер и още по-прекрасно утре:
Сиси ©

неделя, 13 януари 2013 г.

За писмата и още нещо ...

Вярвате ли, че все още съществуват хора, които пишат писма (трябва май да уточня, че става въпрос за пощенски такива)? В тях има някаква скрита романтика, която нищо друго не може да замени ... хартията, плика, ръчно направения колаж/рисунка, красивия почерк и не на последно място, разбира се, топлите думи ...Ех, колко много може да има в едно-едничко писмо ...

Вчера бе доста творчески-продуктивен ден за мен ... думите просто се изливаха на талази и не можех да ги спра, но със сигурност крайно скептичната ми природа не одобри всичко и си харесах само част от нещата, които днес реших да споделя с вас. Та - Да, вчера написах писмо до себе си - за събитя отпреди 7 години и от преди няколко дни и отпреди един месец ... Хубавото е, че сега думите са на листа и мога да обърна гръб за всички тези неща с усмивка! Но! Нека си дойдем на думата:



Писмо до миналото ...
12.01.2013 София, Бъкстон

Написах ти дълго писмо,
но ти не искаш дори да ме чуеш.
За теб останах бяло петно,
което искаш, но не можеш да изтриеш.
Написах много, ала думи са само ...
И носят в себе си - болка, тъга,
и сякаш всичко в сърцето голямо
стана в миг на пух и на прах.
Сега стоя. Имитирам протест,
че душата не ще да забрави,
да прости ... Колко късно дойде?
Тази вест ... така се забави.
Имах много, но вече със теб,
няма просто, какво да си кажем.
От сърце ти желая успех
пред някой друг себе си да покажеш.

Говори ми във време.
12.01.2013 София, Бъкстон

Кажи ми как се забравят години?
Говори във минути ... дори и във час.
Ако можеш подред изреди ни:
спомен до спомен, захлас до захлас.
Колко "не трябва", "не мога", "не искам"
са нужни, за да разбереш,
че в душата ти щом се разплискам
няма как да ме побереш.
Кажи ми как се забравят лавини?
От любов, и нежност, и страст ...
И тогава, ако можеш прости ни,
че ти ги причинихме ...
моите хиляди чувства и аз. :)

Сиси ©

четвъртък, 3 януари 2013 г.

Ако бях песен ...

Много хора (вероятно) се питат как идва вдъхновението?
Едва ли ще мога да ви дам универсално решение на този проблем ...
но ще опитам да разкажа как то идва при мен. Първо се появява една сродна душа, която ти поднася точно това, което искаш да чуеш или да видиш ... под формата на песен, стих, образ или просто красива, мила дума ... И тогава си казваш - това е то - нещото, което ме вълнува; нещото, което ме докосва дълбоко и активизира някаква невидима струна в душата, която подрежда думите и оттам нататък всичко само се изписва на белия лист ... емоциите се материализират!

В университета ни учиха, че тяхната природа (на чувствата и емоциите) си е просто такава (непостоянна, винаги променлива). Но те могат да останат с нас за по-дълго време, ако ги имаме в тази малко по-трайна тяхна форма - на белия лист ... Не ги подминавайте и оставяйте така незапомнени, защото те със сигурност ще са важни за не малко хора, и не само за тези около вас ... А кой знае може да накарате някого да почувства, че не е сам, защото се разпознава във вашите думи ... И не на последно място - крайният резултат е толкова хубав:



Ако бях песен ... но не съм.
03.01.2013

Ако бях песен ... вместо целувка,
щях да пея за скритата си нежност.
Ако бях песен ... вместо милувка,
щях да докосвам с детска небрежност.
Ако бях песен ... вместо ухание,
шях да се разпилея по твоята кожа.
Ако бях песен ... вместо дихание,
щях във теб живецът си да вложа.
Ако бях песен ... вместо сърце,
шях да туптя аз докрая за двама ни.
Ако бях песен ... но де тоз късмет,
щях да сбера в едно днес телата ни,
телата ни – дори даже душата ни.

Сиси ©